Искам да ви кажа,че всичките ви опити да обичате са обречени на неуспех, ако не се стремите най-активно да развивате качествата на цялостната си личност с
оглед да я ориентирате към
творчество, че не можете да се радвате на щастие в индивидуалната Любов, без да обичате съседа си, без действителна скромност,
смелост, вяра и дисциплина. И в
такова общество, за което подобни качества са рядкост, постигането на умението
да обичаш трябва да е една рядка придобивка. Или по точно нека всеки от вас се запита
всъщност колко негови познати могат да обичат истински! Умеете ли да Обичате?
Ако е така са необходими много знания и голяма активност. Или пък Любовта е
приятно чувство, въпрос на шанс, нещо, в което човек „хлътва“, ако има късмет?
Далеч сме от мисълта, че не отдаватe
необходимото значение на Любовта напротив, вие жадувате за нея. Вие гледате
безброй филми за щастлива или нещастна Любов, слушате стотици блудкави песни за
Любовта и въпреки това едва ли се досещате, че трябва да се научат някои неща
за нея. Повечето хора гледат на Любовта предимно от позицията да бъдат обичани,
а не да Обичат. Пред тях стои проблемът как да бъдат Обичани, как да станат
привлекателни. А оттам пък са различни пътищата към такава цел. Единият,
предпочитан от мъжете, е да преуспяват, да бъдат силни и богати, доколкото
позволява социалното им положение. Другият, много популярен сред жените, е да
бъдат привлекателни, да полагат системни грижи за своето тяло, облекло и така
нататък. Много от начините човек да завоюва Любовта на друг са същите, както и
при стремежа „да печелиш приятели и да имаш влияние върху хората“. Хората си
мислят, че да Обичаш е проста работа, но-о е трудното да намериш обект, когото
да Обичаш или да те Обича. Във миналото в традиционните обществени системи, в
повечето случаи Обичта не е била спонтанно лично чувство, което води до брак.
Напротив бракът е бил споразумение между съответните семейства със или без
помощта на посредник или с преки преговори. Договорът се е сключвал по социални
съображения и се предполагало, че Обичта ще започне след това, да ама не. Щастието
на съвременния човек се свежда до вълнението да разглежда витрините и да купува
всичко, което му позволяват възможностите, в брой или на изплащане. Той (или
тя) гледа на хората по еднакъв начин. Мечтата на мъжа е една привлекателна
девойка, а за жената един привлекателен мъж. „Привлекателен“ обикновено
означава чудесен набор от качества, популярни и търсени на борсата на
личностите. Привлекателността на един човек по-конкретно зависи от модата на
деня във физическо и в духовно отношение. През двадесетте години за
привлекателна се приемаше жена с необуздан характер и подчертан секс, която
пуши и пие, а днешната мода предпочита повече скромност и привързаност към
дома. В края на миналия и в началото на двадесетия век мъжът трябваше да бъде
напорист и амбициозен, а днес общителен и толерантен, за да отговори на
изискванията за примамлив „набор от лични качества“. При всички случаи
влюбването зависи обикновено от собствените възможности на личността по
отношение на предлаганите за размяна стоки от хуманен характер. Аз съм излязъл
на пазара да търгувам,а обектът трябва да ме желае, оглеждайки моите явни и
скрити качества и възможности. Тъй двама души се влюбват, щом почувстват, че са
намерили най-добрия обект на пазара, съобразявайки се с разменните шансове на
собствената си личност. Често, както при покупка на недвижим имот, скритите
възможности имат съществено значение при сделката. В обществената система,
където преобладава свободната пазарна ориентация, а материалният напредък е
най-голямото достойнство, човек има малко основания да се изненада, че
отношенията в Любовта се развиват съобразно господстващия начин на размяна в
стоковата и трудовата борса. Трета грешка, мотивираща твърдението, че няма
какво да се учи за Любовта, се крие в объркването между първоначалното
„влюбване“ и дълготрайното състояние да Обичаш, или ако бихме могли да го
наречем „постоянство“ в Любовта. Ако двама души, които са били чужди един за
друг, както е с всички, изведнъж сринат стената помежду си и се почувстват съвсем
близки, като едно неделимо Цяло, настъпва миг на единение може би най-вдъхновяващите,
най-вълнуващите трепети на човешкото сърце. Такова чувство е още по-прелестно и
дивно за двама души, водили дотогава затворен, изолиран, лишен от Обич живот.
Чудото на внезапна интимност настъпва още по-бързо, ако е съпроводено или
подбудено от сексуално привличане и общуване. Подобна Обич обаче по природата
си е нетрайна. Двамата се опознават добре, интимността им губи постепенно своя
необикновен характер, докато най-накрая се намразят, антагонизмът между тях,
разочарованията им един от друг и тяхната взаимна досада убива всичко останало
от предишната радост. В началото обаче всичко това не се съзнава. Всъщност те
приемат силата на безумното си влюбване, на състоянието да са „луди“ един за
друг като доказателство за силата на тяхната Любов, въпреки че то може да се
окаже само доказателство за степента на собствената им самота. Схващането, че
няма нищо по-лесно от това да Обичаш, продължава да господства въпреки
многобройните доказателства за обратното. Няма друга дейност, друго начинание,
които да започват с такива колосални надежди и очаквания и да пропадат винаги,
както Любовта. При всички останали случаи хората ще искат да узнаят причините
за несполуката и да разберат как да постъпват, за да не я допускат или да се
откажат изобщо от подобни авантюри. Понеже в Любовта това е невъзможно, като че
ли единственият адекватен начин да се избегне неуспехът е да се изследват неговите
причини и да се изясни смисълът на това чувство. Първата стъпка в тази посока е
да осъзнаем, че Любовта също като живота е изкуство. Искаме ли да разберем как
да Обичаме, трябва да постъпим по същия начин, както при изучаването на всяко
друго умение, да кажем музика, живопис, дърводелство или майсторството на
медика и инженера. Трябва ли човек да се посвети само на печелене на пари и
престиж, а Любовта, която носи печалба „само“ на Душата и е безполезна в очите
на съвременността, да се смята за лукс, на който нямаме право да отдаваме
силите си? Човекът е надарен с разум.
Той е осъзнат за себе си и животът. Той има съзнание за себе си, за своите
сънародници, за миналото си и за възможностите на своето бъдеще. Съзнанието за
себе си като отделна същност, за краткия си житейски път, за Истината, че се
ражда и умира не по своя воля, че ще си отиде преди онези, които обича или те
преди него, съзнанието за самотата и изолираността си, за своята безпомощност
пред силите на природата и обществото всичко това превръща изолираното му,
откъснато съществуване в непоносимо затворническо ежедневие. Не се ли освободи
от тази тъмница, не се ли свърже под някаква форума с друг човек, с друга
същност от външния свят той ще полудее. Изолираният живот поражда страх, всъщност
той е източник на всички страхове. Да бъдеш изолиран, означава да си откъснат
от света, без никакви възможности да използваш човешките си сили. Следователно
да бъдеш изолиран, означава да си безпомощен, да не си в състояние да проумееш
света. Това означава, че светът може да те покори, без да си в състояние да
реагираш. Затова изолираността е източник на силен страх. Тя също така
предизвиква срам и чувство за вина. Осъзнатата човешка изолираност без
обединителната сила на Обичта става източник на срам. Същевременно тя е
източник на чувство за вина и на страх.
В съвременното общество смисълът на равенството е променен. Под
равенство се разбира равенство на автомати, на хора, загубили индивидуалността
си. Равенство днес означава по-скоро „еднообразие“, а не „единство“. То е
еднообразие на абстракции, на хора, които работят една и съща работа, имат едни
и същи забавления, четат едни и същи вестници, изпитват едни и същи чувства,
споделят еднакви идеи. Изчезва противоположността на двата пола, а заедно с
това и еротичната Любов, основана на тази противоположност. Мъжете и жените
стават еднакви, а не равноправни хора от два различни пола. Съвременното
общество проповядва този идеал на неиндивидуализираното равенство, понеже се
нуждае от човешки „атоми“, за да ги накара да функционират в една обща маса,
плавно, без напрежение в отношенията, всички да изпълняват едни и същи команди,
всеки да е убеден, че действа по собствено желание. Както съвременното масово
производство налага стандартизация на стоките, тъй общественият процес изисква
стандартизиране на човека, което се нарича „равенство“. Сега ще разгледаме биологичния модел на
симбиотичния съюз в отношението между бременната майка и зародиша. Те са две
същества в едно цяло. Те живеят „заедно“, нуждаят се едно от друго. Зародишът е
част от майката, получава от нея всичко, което му е необходимо. Майката е
неговият свят. Тя го храни, закриля го, но и нейният живот придобива по-голям
смисъл. При психичния симбиотичен съюз двата организма са независими един от
друг, но е налице същият вид привързаност в психологическо отношение.Пасивната
форма на симбиотичния съюз е подчинението или ако използваме клиничния термин мазохизмът.
Мазохистът се избавя от непоносимото чувство на самота и откъснатост и става придатък
на друго лице, което го насочва, ръководи и закриля. То е неговият живот,
неговият кислород. Възвеличава се силата му човек или Бог, той е всичко, аз съм
нищо, освен че представлявам част от него. И като такъв съм неделим от
величието, от силата и сигурността. Мазохистът не е длъжен да взема решения, да
поема някакви рискове. Той никога не остава сам, но не е самостоятелен. Липсва
му целостта на личността, още не се е родил окончателно. В религиозен контекст
обектът на боготворене се нарича идол. В светския контекст на мазохистичната Обич
основният механизъм идолопоклонството е същият. Мазохистичното отношение може
да се съчетава и с физически, сексуален нагон. Тогава в подчинението участва не
само Духът, но и тялото. Може да има мазохистично подчинение на съдбата, на
болестта, на ритмичната музика, на оргийната възбуда, последвала от приемане на
наркотици или от хипнотичен транс при всички случаи мазохистът се отрича от
своята цялостност, става оръдие на някого или на нещо извън своята личност, от него
не се изисква да решава с творческа активност проблема на съществуването си.
Активната форма на симбиотичен съюз е господството, или садизмът, ако
използваме психичния термин, кореспондиращ на мазохизма. Садистът иска да се
избави от своята самота и. от чувството си на затворник и превръща в свой
придатък друго лице, което го боготвори. Садистът е зависим от подчиняващото му
се лице и обратното, двамата не могат да живеят един без друг. Единствената
разлика е, че той командва, експлоатира, оскърбява, унижава, а мазохистът бива
командван, експлоатиран, наскърбяван, унижаван. Макар във външната реалност
между дваматата има съществена разлика, в по-дълбок, емоционален план разликата
е по-малка от общата спойка без цялостност. Ако това бъде разбрано, няма да е
изненада, че едно лице реагира като садист или като мазохист към различни
обекти. В противовес на симбиотичния съюз зрялата Обич е съюз при запазване на
цялостността на личността, на нейната индивидуалност. Обичта е активната сила у
човека. Сила, която събаря стените, отделящи го от неговите събратя, и го
обединява с тях. Обичта му дава възможност да преодолее чувството за
изолираност и самота и същевременно да не накърнява личността си, да запази
своята цялостност. В Обичта се наблюдава противоречивият процес, че две
същества се сливат в едно и въпреки това запазват самостойността си. Ако
приемем, че Обичта е активност, изправяме се пред затруднението, дължащо се на
неясното съдържание на думата „активност“. Под „активност“ в съвременния смисъл
обикновено се разбира действие с изразходване на определена Енергия, което води
до промяна на съществуващото положение. Тъй например за активен се приема
човек, който развива търговска дейност, учи медицина, работи на безконечния
конвейер, прави мебели или спортува.. Общото в тази дейност е, че са насочени
към постигане на една външна цел. Онова, което не се взема под внимание, е
мотивировката на активността. Да вземем например човек, тласкан към непрестанен
труд поради чувство за изключителна несигурност и самота или подтикван от
амбиция или алчност. При тези случаи лицето е роб на пристрастието и
активността му всъщност е „пасивност“, понеже той е подтикваният, той е
потърпевшият, а не „актьорът“. От друга страна, човек, който седи спокойно и
съзерцава без никакво намерение или цел освен да вникне по-дълбоко в себе си и
да постигне единение със света, се третира като „пасивен“, понеже не „прави“
нищо, а в същтност той прави много повече от първия. Всъщност това
съсредоточено съзерцание е най-висша форма на активност, активност на Духът,
което е възможно само в условия на вътрешна Свобода и Независимост. Една
концепция за активността, съвременната концепция, е свързана с изразходване на
Енергия за постигане на външни цели, друга с използване на вродените качества
на човека, независимо от това дали се постига някаква външна промяна. Обичта е
активност, а не пасивен афект. Тя е „участвам“, а не „хлътвам“. По възможно
най-общ начин активният характер на Обичта може да се обясни като даване, а не
като получаване. Какво означава „да даваш“? Макар че отговорът може да ни се
струва също така лесен, като въпроса, той е твърде заплетен и пълен с неясноти.
Най-разпространеното заблуждение е, че да даваш означава да „отпишеш“ нещо, да
се лишиш от нещо, да направиш жертва. Такъв смисъл влага в понятието човекът,
чийто характер не е надминал в развитието си стадия на потребителската,
експлоататорската или скъперническата ориентация. Пазарният характер на
личността е склонен да дава, но само в замяна на нещо, което ще получи. Даване без
вземане за него е измама. Хора с непродуктивна ориентация възприемат даването
като обедняване. Затова повечето личности от този тип отказват да дават. Някои
превръщат в добродетел даването, в смисъл на жертване. Според тях човек трябва
да дава точно защото това означава страдание. Добродетелта следователно се крие
в самия акт на приемане на саможертвата. За такива хора нормата, че е по-добре
да дадеш, отколкото да получиш, означава по-добре да понасяш страдания,
отколкото да изпитваш радост. За творческия, продуктивен характер да даваш има
съвсем друг смисъл. Да даваш е висш израз на сила. В самия акт на даване, аз
чувствам своята мощ, своето богатство, своята власт. Това изживяване на
възвишена виталност и сила ме изпълва с радост, чувствам, че Душата ми прелива
от щедрост, раздаваща, жизнена Енергия и точно затова е възторжена. Да даваш е по-голяма радост,
отколкото да получаваш, защото актът на даване е израз не на лишаване, а на
жизнеспособност. Не е трудно да се разбере истинността на този принцип, ако се
вникне в действието му при различни конкретни явления. Най-елементарният пример
е свързан със секса. Кулминацията на половата функция на мъжа се изразява в акт
на даване, той отдава на жената себе си, половия си орган. В момента на оргазма
мъжът дава спермата си. Ако е потентен, той не може да не го направи. Ако не е
в състояние да даде, мъжът е импотентен. Не е различен този процес и за жената,
Макар и да е малко по-сложен. Тя също се отдава, тя отваря пътя към центъра на
своята женственост, в акта на получаването тя дава. Ако не е способна на такова
отдаване, ако възможностите й са ограничени само до получаване, тя е фригидна.
При нея се наблюдава отново акт на отдаване, но не във функция на любовница, а
на майка отдава се на растящото в нея дете, кърми го с млякото си, дарява го с
топлината на тялото си. Ако не дава, тя би изпитала болка. В сферата на
материалните блага да даваш, означава да си богат. Богат е не онзи, който има
много, а който дава много. Скъперникът, който се страхува да не загуби нещо
свое, от психологична гледна точка е бедният, окаяният човек независимо от
размера на богатствата си. Който е способен да даде от себе си, той е богат.
Той има чувството, че може да се раздава на другите. Само човек, лишен от
всичко друго освен от минимално необходимото за оцеляването си, би бил
неспособен да изпита удоволствието от раздаване на материални неща. Ежедневието
обаче показва, че разбирането на един човек за „минимално необходимото“ зависи
много от неговия характер и от размера на имуществото му. Добре е известно, че
бедните имат по-голямо желание да дават, отколкото богатите. Щом бедността обаче
надхвърли определени граници човек изпада в тежко състояние не само от
непосредствените лишения, но и поради невъзможността да изживее радостта от
акта на даване. Най-важната област на отдаването обаче е не материалната, а
сферата на конкретните хуманни отношения. Какво дава един човек на друг? Самия
себе си, най-ценното, което има живота си. Това не означава задължително, че
той жертва живота си за другия, а по-скоро, че му дава от своята жизненост, от
своята радост, от своя интерес, от своите разбирания, от своя хумор, от тъгата
си от всичко живо у него, което може да намери израз и изява. Давайки от своя
живот, той обогатява другия човек, повишава жизнеността му чрез повишаване на
собствената си жизненост. Той не дава, за да получава. Да даваш, поначало означава голяма радост. В процеса на даването
обаче човекът не би могъл да не съживи нещо у другия, а то от своя страна се
отразява обратно в собственото му съзнание. Когато действително дава, той
неизбежно получава онова, което се връща към него. Процесът на даване
неотменно води до същото поведение и на другия, двамата споделят радостта от
онова, на което са вдъхнали живот. При акта на даване между двамата се ражда още
нещо, обзема ги чувство на Благодарност, че са вдъхнали живот на нещо ново,
общо между тях. Конкретно за Любовта това означава, че тя е сила, която създава
Любов. Импотентността е неспособност да създава Любов. Не само в Любовта да
дадеш означава да получиш. Учителят се учи от учениците си, актьорът получава
подтик от публиката, специалистът по психоанализа се лекува от своя пациент при
условие, че те не се отнасят един към друг като към обекти, а имат действително
взаимни човешки и продуктивни отношения. Едва ли е необходимо да подчертаваме,
че способността да Обичаш като акт на отдаване зависи от развитието на човешкия
характер. Той винаги има продуктивна ориентация е-е разбира се Душата, ако не е
млада, новородена . При такава нагласа лицето е преодоляло отношението на
зависимост, нарцистичното си всемогъщество, желанието да експлоатира другите
или да трупа богатства и е придобило увереност в собствените си човешки сили,
смелост да разчита на себе си в стремежа към постигане на своите цели.
Доколкото тези качества отсъстват, то изпитва страх да се отдава, тоест да Обича.
Освен отдаването активният характер на Любовта предполага още няколко основни елемента,
общи за всички видове Обич, грижа, отговорност, Уважение и познание. Грижата,
като израз на Обичта е най-добре изразена при майчината Обич. Не биха могли да
се приемат за искрени уверенията на една майка, че Обича детето си, ако пред
очите ни тя явно не се грижи за рожбата си, не я храни както трябва, не я къпе
и не й осигурява физически комфорт. И обратно майчината Обич не подлежи на
съмнение при проява на подобни грижи. Положението не е по-различно дори, ако се
отнася до Обич към животни или към цветя. Ако някоя жена твърди, че Обича
цветята, а забравя да ги полива, няма да повярваме в нейната „обич“. Обичта е
активна грижа за живота и за развитието на обекта на Обичта. Липсва ли такава
грижа, няма Обич. Отговорността
лесно може да се изроди в господство и в чувство за собственост, ако не е
третият компонент на Обичта Уважението. Уважението не е страх или
страхопочитание. Съобразно с корена на думата на латински (respicere = гледам към) то
означава способността да се види един човек такъв, какъвто е, да се възприеме
като уникална индивидуалност. Уважението
е грижата на единия човек за израстването и развитието на другия, такъв,
какъвто е. Уважението следователно изключва експлоатацията. Аз искам
любимият човек да се развива и да разкрива своята индивидуалност заради самия
себе си, а не с оглед да служи на мен. Ако Обичам другия човек, аз се чувствам
един и същ с него или нея, но с него такъв, какъвто е, а не какъвто ми трябва
като обект за мое ползване. Ясно е, че Уважението е възможно само, ако постига
независимост, ако мога да стана и да вървя без патерици, без да е необходимо да
господарствам над някого или да го експлоатирам. Уважението съществува само на
основата на свободата „Обичта
е дете на свободата“. Тя не е рожба на тиранията. Невъзможно е да Уважаваш един
човек, без да го познаваш. Грижата и отговорността са слепи, ако не ги води
познанието. То би било празна буква, ако не е мотивирано от грижовността. Има
много пластове на познанието, а познанието, което е аспект на Любовта заема
централно, а не периферно място. То е възможно само, ако се издига над грижата
за себе си и погледне на другия от неговите собствени позиции. Мога да разбера
например, че един човек е ядосан, дори той да не показва това открито. Ако го
познавам по-добре, ще открия, че той се безпокои, тревожи се, чувства се
самотен и виновен. За мен ще е ясно, че неговият гняв е израз на нещо
по-дълбоко и ще съм сигурен, че той е загрижен, смутен, с други думи, страдащ,
а не ядосан човек. Познанието има едно още по-съществено отношение към проблема
за Обичта. Основната потребност човек да свърже живота си с друг, за да се
избави от затвора на своята изолираност, има пряка зависимост с друго
специфично хуманно желание да знае „тайната на човека“. Макар че дори от чисто
биологична гледна точка животът е едно Чудо, една загадка, човекът в хуманната
си същност е непроницаема тайна донякъде за себе си и за другите. Ние познаваме
и същевременно не познаваме ближния си, понеже не сме предмети, а и той не е
предмет. Колкото повече проникваме в дълбините на нашата Душа, толкова повече
се отдалечаваме от целта на познанието. И въпреки това не намалява желанието ни
да разберем тайната на човешката Душа, нейното съкровено ядро, равнозначно на
„той“. Има един начин за отчаян опит да разкрием тайната, установяване на пълна
власт над другия човек. Власт, заставяща го да прави онова, което ние желаем,
превръща го в предмет, собствен наш предмет. Последната степен на стремежа ни в
това отношение води до крайната форма на садизъм, до желанието и възможността
да накараме един индивид да-страда, да го измъчваме, да го принудим в страданията
си да ни разкрие своята тайна. В усърдието да се разбере тайната на човека,
неговата, а следователно и нашата, се крие една съществена причина за степента
и силата на грубостта и деструктивността. Обичта е активно проникване в Душата
на другия, при което желанието ми да зная намира отговор във взаимността. При
акта на единението аз опознавам вас, опознавам себе си, опознавам всеки, а
всъщност не „познавам“ нищо. Аз опознавам другите по единствения възможен начин
човек да опознае живо същество по-пътя на единението, а не чрез знания
осигурявани от мисълта. Садизмът се обуславя от желанието да узная тайната, но
въпреки това си оставам невеж както преди. Разкъсал съм друго създание от
ръцете до краката и съм успял само да го унищожа. Единственият начин на
познание е Обичта, която при акта на взаимност откликва на моите въпроси. В
акта на Любовта, на себеотдаването, на проникване в Душата на другия аз намирам
себе си, откривам себе си, откривам двама ни, откривам човека, откривам своята
липсваща половина. Доколкото обаче желанието е да познаваме всичко у човека,
неговите най-съкровени тайни, целта ни никога не може да бъде постигната само с
познание чрез мисълта. Дори и да узнаем хиляда пъти повече за себе си, никога
не ще достигнем предела. Ще си останем енигма за себе си, както и събратята ни
за нас. Единственият начин за пълно опознаване е актът на Обичта. Той
превъзхожда мисълта, издига се над думите. Той е дръзкият скок в света на
единението. Опознаването с помощта на мисълта обаче, тоест психологическото
познание, е необходимо условие за пълноценното опознаване в акта на Обичта.
Трябва да познавам другия в обективна Светлина, за да мога да го видя като
реалност или по-скоро да превъзмогна илюзиите, ирационално изопачените
представи, които имам за него. Само ако познавам обективно едно човешко
създание, аз мога да го опозная, в цялата му същност, разкриваща се в акта на
Обичта. Проблемът за познаването на човека е сходен с проблема за познаването
на Бога. Грижата, отговорността, Уважението и познанието са взаимно зависими.
Те представляват съчетание на качества у зрелия човек, старата Душа, тоест у
личност, която е развила продуктивно и творчески своите способности в течения
на еони години, иска да има онова, за което се е трудила, отказала се е от нарцистичните
си мечти да бъде всезнаеща и всемогъща и е придобила скромност, основаваща се
на вътрешната сила, плод единствено на Истинската продуктивна, творческа активност.
Досега разглеждахме Обичта като форма на превъзмогване на човешката
изолираност, като осъществяване на силното желание за единение. универсалната,
екзистенциална потребност за единение се откроява друга, по-специфична,
биологична потребност желанието за единение между мъжкия и женския пол. Защото отначало
мъжът и жената са били едно Цяло, след това обаче разполовено и оттогава всяка
мъжка половина търси своята изгубена женска половина, за да се съедини отново с
нея. Сексуалното противопоставяне принуждава човекът да търси взаимност по
конкретен начин единение с другия пол. Противоположностите на мъжкото и
женското начало се наблюдават също така и във всеки мъж и всяка жена. Както във
физиологическо отношение мъжът и жената имат в себе си хормони от другия пол за
това много сле говорели във предишните писания, те са бисексуални и в
психологически аспект. И двамата носят в себе си принципите на приемане и
проникване, на материята и на Духът. Мъжът и жената намират единение в себе си
само при съчетаване на женския и мъжкия полюс в собствената си личност. Тази
противоположност е основа на всяко творчество. Полярността мъжко-женско е също
така основа за междуличностното творчество. В биологията това е очевидно от
факта, че единството на спермата с яйцето е основна предпоставка за раждане на
детето. В чисто психическата сфера се наблюдава същото. При Любовта между мъжа
и жената всеки от тях се възражда (хомосексуалното отклонение се дължи на
неуспеха да се постигне поляризираното единство, затова хомосексуалистът страда
от болката на непреодолима изолираност, подобно на хетеросексуалния мъж, който
не е способен да Обича). Същата полярност между мъжко и женско начало
съществува и в природата. Не само очевидното при животните и растенията, но и
полярността на двете фундаментални функции на приемане и на проникване. Това е
полярността на земята и на дъжда, на реката и на океана, на тъмнината и на
светлината, на материята и на Духът. Наистина, никога Обичаният не търси, без
да е търсен от Любимата. Щом светкавицата на Любовта блесне в едно сърце, знай,
че друго замира от Обич. Когато в твоето сърце сияе Обичта към Бога, никога не
се съмнявай в Божията Обич. За да ръкопляскаш, винаги са ти необходими две
длани нали. Божествената Мъдрост е съдба и по нейния закон Обичта ни съединява
един с друг. Нейната повеля свързва всяка частица от света с другата половина. В
очите на мъдреца Небето е мъж, Земята жена, тя вдъхва живот на всичко, идващо
от небесата. Търси ли Земята топлина, Небето щедро й я дава. Жадува ли за
свежест и влага небето
я дарява. Небето обикаля като съпруг грижовен зимнина да трупа за своята Любима.
Земята пък, стопанка прилежна, ражда и кърми своите деца. Земята и Небето са
две разумни същества, защото на логиката отговарят делата им. Ако те не се
радват един на. друг, защо тогава ще се сливат в прегръдките на Обичта? Как без
Земята могат да цъфтят, цветя и дървета? Без нея какво ще се роди от небесните
лъчи и дъждове? Когато Бог вдъхна у мъжа и жената воля да запазят света със
своето единство, Той накара всяка частица от битието да се стреми към своята
половина. Само привидна е войната между деня и нощта целта им е една и съща.
Споява ги една Обич в името на съвършенството на общото им дело. Без нощта
човешкият род не ще спечели, а денят няма да има кого да храни. Проблемът за
полярността мъж-жена налага още разсъждения върху Любовта и Секса. Да даваш,
носи по-голямо удоволствие, повече радост, отколкото да получаваш. Да Обичаш, е
по-хубаво дори от това да си Обичан. Започвайки да Обича, то е излязло от
затворническата килия на своята самота и изолираност дело на нарцисизма и
егоцентризма. То има чувството за нов съюз, за взаимност, за единство. Нещо
повече то чувства сила да събужда Обич, когато Обича, а не да я получава,
понеже е Обичано в качеството му на малко, безпомощно, неукрепнало или „добро“.
Детската Обич се придържа към принципа „обичам, понеже съм Обичан“, а зрялата
към „Обичат ме, защото Обичам“. Детската Любов казва „Обичам те, защото се
нуждая от теб“, а зрялата „нуждая се от теб, защото те Обичам“.
